Перфекционизъм: Благословия или проклятие? Как детските травми ни водят към непостижимото и как да се освободим
„Аз съм перфекционист. Имам само високи стандарти!“
Много от нас носят перфекционизма с чест и гордост, вярвайки, че перфекционизъм = амбиция, старание и отдаденост към постигането на изключителни резултати.
Но под този лъскав външен вид често се крие изтощаваща и болезнена реалност — перфекционизмъ може да бъде както сила, така и рана. Той често пъти не е съзнателен избор а механизъм за оцеляване, сформиран в детството.
Какви са скритите проблеми на хората със силно изявен перфекционизъм?
Независимо как си го обясняваме, много от нас :
- Хронични съмнение в себе си и синдром на самозванеца (импостър синдром) – Независимо колко успяваме постигнем, често чувстваме, че успехът ни е фалшив. Чувстваме се като самозванци, изплашени, че една грешка може да разкрие нашата некомпетентност.
- Отлагане и парализа – Очакванията към себе си да сме перфектни може да направи стартирането и изпълнението на задачи и нови предизвикателства много трудно, освен ако не сме сигурни, че можем да ги изпълним безупречно. Често се озоваваме в ситуации, в които не довършваме започнатото, защото не се развива по план и не отговаря на очакванията ни.
- Прекомерна работа и изтощение – Може да вярваме, че това да си даваме почивката е признак на мързел, и че нашата стойност е свързана с постоянната продуктивност.
- Екстремни страхове от провал – Всяка грешка може да се усеща като катастрофа, водеща до дълбоко срам и самокритика.
- Нужда от одобрение и тревожност – Много от нас се страхуват да разочароват другите и често жертваме собствените си нужди за тяхното одобрение.
- Невъзможност да се насладим на успеха – Дори когато постигнем нещо, можем да почувстваме само малко временно облекчение сапътствано от допълнителен натиск да постигаме и правим повече.
Перфекционизъм като отговор на травма
Много от нас не преследваме безупречността, защото обичаме съвършенството. Ние го правим, защото, в някакъв момент от живота си, може би сме научили, че любовта и сигурността са условни. Нашата стойност е била свързана с колко много сме постигнали, колко малко сме разочаровали и колко добре сме избягвали грешки.
1. Родителят – критик: „Никога не си достатъчно добър“
Някои от нас са израснали в среда, където критиката е била постоянна, а грешките са водели до срам и разочарование. Ако родителите ни често са показвали недоволство с фрази като „С нищо не можеш да се оправиш като хората“, “Защо не си умна като другите деца?” “Защо не изкара 6?”, “Срам ме е от теб!” или “Трябваше да се представиш по-добре”, можем да сме интернализирали вярването:
➡ Аз съм стойностен само ако съм перфектен.
2. Родителят, който не показва емоции: „Заслужаваш моята любов само когато постигнеш нещо“
Ако родителите ни са били емоционално дистанцирани, но са започвали да проявяват обич, когато сме успявали, може да сме научили:
➡ Трябва да заслужа любовта чрез постижения.
3. Непредсказуемият или нарцистичен родител: „Бъди перфектен или ще пострадаш“
Ако сме израснали с емоционално нестабилни, избухливи или изключително егоистични родители, може да сме научили, че единственият начин да останем в безопасност е да бъдем перфектни през цялото време.
➡ Ако направя грешка, ще бъда наказан или унижен.
Как да се освободим от този перфекционизъм?
1. Разпознаване на корена на проблема
Ние трябва да разберем, че перфекционизмът може би не е част от нашата личност, а по-скоро механизъм за оцеляване останал от детството, който в зрелия живот, може да носи със себе си повече страдание отколкото позитиви.
2. Практикуване на самосъстрадание
Много от нас са интернализирали гласовете на хората и родителите, които са ни карали да се чувстваме недостойни. Научаването да предизвикваме тези гласове и да заменяме самокритиката с доброта е силна крачка напред:
➡ Бих ли говорил на дете по начина, по който говоря на себе си?
3. Допускане на грешки
Можем да започнем, като позволим на себе си да допускаме малки грешки и съзнателно наблюдаваме и отразяваме, че нищо катастрофално не се случва и няма да се случи.
4. Отказ от външно одобрение
Може да е полезно да си зададем въпроса: Правя ли това за себе си или, за да докажа нещо?
5. Работа с вътрешното дете
За много от нас вътрешното ни дете се страхува от несъвършенството. Работата с психолог и психотерапевт върху травмите на вътрешното ни дете е дълбоко лечебен процес, който променя начина по който се отнасяме със себе си и ни дава свободата, от която се нуждаем:
➡ Ти си в безопасност. Ти си обичан. Не е нужно да бъдеш перфектен, за да си достоен.
Свободата отвъд перфекционизма
Изцелението от перфекционизма не е непременно свързано с понижаване на стандартите — то е свързано с научаването, че вече сме достатъчни, дори когато не сме съвършени.
Не трябва да се борим за любов. Не трябва да доказваме своята стойност.
Заслужаваме да се чувстваме удовлетворени от себе си, с ясна представа кои сме и със здравословно самочувствие, което да ни подкрепи.
Вече сме цели и в мир с всички наши недостатъци, защото няма напълно перфектни хора и в това се крие чарът на живота.
ЗАПИШИ СЕ ЗА ОБУЧЕНИЯ И КОНСУЛТАЦИИ ТУК:

НАУКА ЗА ХОРАТА БЪЛГАРИЯ е иновативна организация, ангажирана с изследователска дейност в сферата на ефективното общуване, съвременната социална динамика, човешките взаимоотношения, невербалната комуникация и социологията.
Ние разработваме и въвеждаме ефективни и доказани методи за усъвършенстване на комуникативните умения както на индивидуални и корпоративни клиент, така и в полза на обществото.