Простаците – психология на глупостта

Простаците са неизменна част от нашето ежедневеие. Те са навсякъде. Те са този, който небрежно си изхвърля фаса, докато кара, този който се бута, крещи, говори на висок тон по телефона … – ВЪЗМОЖЕН ЛИ Е СВЯТ БЕЗ ГЛУПАЦИ?

Простаците са били и винаги ще бъдат тук.

Глупостта, оказва се, е универсално явление. Всички я търпим в ежедневния си живот. Срещаме високопоставени глупаци, невежи идиоти, недодялани простаци, автентични тъпаци, войнствени загубеняци, самонадеяни малоумници, образовани имбецили… Няма граници за човешката глупост. Нещо повече: всички ние в един или друг случай сме постъпвали глупаво. Можем обаче да се опитаме да дефинираме човешката глупост. Може би ако разберем нейната природа, по-успешно ще се преборим с нея. Именно такава е целта на настоящата книга.

Психолози, философи, социолози и писатели ни представят своето виждане за човешката глупост. Автори като Даниъл Канеман, Антонио Дамазио, Борис Сирюлник, Дан Ариели, Хауърд Гарднър и много други ще се опитат да отговорят на всички въпроси за глупаците: Кои са те? Какво става в главите им? Не сме ли всички глупави по един или друг начин? Може ли интелигентният човек също да се окаже тъп или да повярва в нелепости?

„Психология на глупостта“ предлага една аутопсия на глупостта във всичките й форми. Дори да не успее да ни спаси от чуждото безумие, може пък да ни спаси от собствената ни глупост. Така в света ще има един глупак по-малко.

В тази статия ще се потопим в част от книгата „Психология на глупостта“  на издателство Изток-Запад.

.

.

.

ТЕОРИЯ ЗА ПРОСТАЦИТЕ

Разговор с Арън Джеймс

Професор по психология в Калифорнийския университет, град Ървайн, САЩ

Какво е простак според Вашата теория?

Това е мъж (по-рядко жена), който си позволява особени предимства в обществения живот, тъй като се смята за имунизиран срещу упреците. Типичният пример е простакът, който прережда чакащите на опашка в пощата, като по този начин си присвоява привилегия, запазена обикновено за спешните случаи или за бременните жени. В този случай той няма никаква основателна причина, освен това, че се смята за богат, красив или по-умен от останалите – и това го кара да преценява своето време като ценно. Ако му кажете да застане на опашката като всички, той няма да ви чуе или ще ви прати да си гледате работата. И то не защото презира другите, а по-скоро защото му се струва, че те не заслужават неговото внимание. От мига, в който някой не може да разбере с какво той се отличава от останалите, този човек повече не заслужава неговия интерес.

Дали простаците са такива във всички области на живота си?

Не непременно. Някой може да се държи като простак, защото преживява лош период, независимо дали става въпрос за седмица „без“, или просто за известен отрязък от пубертета му. Но според мен простакът в буквалния смисъл на понятието, истинският простак, е такъв постоянно, в различни области и не непременно във всички: може да е простак на работното си място или на пътя, но не в семейството си, или обратното. Пълният простак, без значение в коя област, се среща рядко. Сталин, който не се е задоволявал да бъде луд убиец на милиони хора, изглежда, е бил простак във всичко.

Може ли високообразовани и интелигенти хора да се окажат най-долни простаци?

Не зная дали най-долни, но във всеки случай, те са простаци, както и другите. Интелектът не пречи да си безпощаден простак, дори може да допринася за това, като кара човека да си мисли, че е над тълпата. Заедно с финансовото благосъстояние или красотата, интелектът е едно от качествата, благодарение на които е по-лесно да цениш себе си и да привличаш благоразположението на другите. Следователно привилегированите наистина рискуват повече да се превърнат в самодоволни простаци.

Може ли да се каже, че простащината се дължи не толкова на интелекта или на емоциите, колкото на поведението ни в социалните отношения?

Да, тя зависи от социалното поведение, но нейният вътрешен източник е неумението да проявиш интерес към другия. Простаците смятат, че ние трябва да се приспособим към тях, както всички останали, и може дори да се получи така, че някои от приятелите им просто да им се подчинят. Има известна социална динамика, но преди всичко нещо много личностно и дълбоко вкоренено, което е доста трудно да бъде премахнато.

А дали простакът, който осъзнае простащината си, продължава да бъде простак?

Проблемът е, че простакът много добре може да осъзнава какъв е, и да се гордее с това: „Дааа, аз съм простак, но това е ваш проблем!“ Осъзнаването не е достатъчно, за да бъде променено каквото и да било. Простакът до такава степен е уверен в своята простащина, че му е трудно да се усъмни в действията си. Обаче не е невъзможно: в резултат на някаква житейска криза – автомобилна катастрофа или смърт на близък – той може да се осъзнае малко. Или пък с остаряването. Но тогава то е, защото вече му липсва енергия или тестостерон! Това също се случва рядко, по-добре е да не се разчита много, че ще стане. При всички случаи, едно обикновено осъзнаване не е наистина достатъчно, за да засегне в дълбочина чувствителността на простака.

Срещат ли се простаци сред децата?

Макар че би могло да се приеме така, ако се съди понякога по техния егоцентризъм, не мисля, че следва да смятаме простащината за постоянна черта на характера им. Децата се променят твърде бързо, за да е така. По-скоро при юношите може да се появи фаза на простащина, но повечето от тях я преодоляват. Всъщност простащината става постоянна и систематична в зрялата възраст.

Какъв брой сред зрелите хора можем да смятаме за простаци? Един от десет? Всеки втори?

Всичко зависи от културата, от субкултурата, от средата. Съотношението е много по-високо в Съединените щати, отколкото в Канада, по-високо е в Италия или в Бразилия, отколкото в Япония, впрочем почти навсякъде е по-високо, отколкото в Япония. И разбира се, непрекъснато се променя: смятам, че днес в Съединените щати има много повече, отколкото в миналото, и че присъстват доста по-видимо в медиите. Всеки втори ми се струва твърде много за която и да е страна, защото всяко общество се крепи на взаимното уважение и зачитане на своите членове, което не е присъщо за простаците.

Как да си обясним тяхната устойчивост въпреки всичко? Развитието на обществото насърчи ли ги?

Вероятно има промяна в поведението на грубияните и в проявите на мъжкото господство с всички властови игри за издигане на върха, които простаците, смятащи себе си за превъзхождащи другите, искат да продължат. Но не мисля, че тези фактори са изиг­рали толкова решаваща роля в развитието на цивилизацията и на институциите, чиято структура може да позволи те да бъдат обуздани. В култура, в която индивидуализмът е изведен на първо място, както е в Съединените щати, те създават повече проблеми.

Какво да направим срещу тях? Можем ли да ги променим?

Мисля, че те могат да се променят, но е по-добре да не се занимаваме с тях. Понякога става така, че в дадено предприятие държат на работа някой простак, защото печели пари или академичен престиж например. Робърт Сътън напълно основателно извежда на преден план своето No Asshole Rule¹, но тази цел невинаги е постижима. Така че трябва да се намерят различни начини те да бъдат маргинализирани и хората да застанат единни срещу тях, защото простаците успяват да постигнат целите си именно като настройват хората едни срещу други. Това е много по-лесно в малките групи, отколкото в политически контекст. Но обществото може да направи много, за да намали броя на простаците, макар и да е трудно, защото те смятат за много шик да препречват пътя ни!

А простаците в семейството ни?

Това е едновременно и банално, и твърде деликатно. Често се мъчим да изолираме простака. Случва се жена да не може или да не иска да се разведе с някакъв простак, като се мъчи колкото е възможно да го избягва и да ограничи общуването си с него. Често, за да запазим умственото си здраве, не може да направим кой знае какво друго…

Искате ли да научите тънкостите на общуването?

Запишете се на курсът ни по социални умения ANIMUS сега!

Простаците по-щастливи ли са от обикновените хора?

Добър въпрос! Платон и Аристотел развиват обективен възглед за щастието: да се постъпва правилно. Нещо, което простакът не прави! Освен това качеството на неговите отношения е плачевно. И все пак, дали ще си го признаем, или не, и често не е така, но простакът може да бъде по-щастлив от обикновените хора според една по-субективна представа за щастието, което в такива случаи се смесва със задоволството.

Простакът е доволен от себе си, когато успее да постигне каквото иска: внимание, известност, пари, власт, престиж, всичко онова, което смята, че му се полага да изисква. Но често той поддържа чувството си за превъзходство единствено с цената на силна тревога. Защото колкото и да е добър в тази дребна игра, а той я владее отлично, все пак е принуден да се смята за по-хитър и да застава сам против всички, без да се извинява, при положение че се оказва в центъра на всекидневни караници. При кучетата и горилите алфа-мъжкарят често умира млад заради стрес, причинен от контрола на съперниците си. Макар и простакът да вярва, че е щастлив от живота, който води, често някой има желанието да му каже: „Е, приятелю, не мислиш ли, че ако си направиш труда да си по-сговорчив, няма да си толкова стресиран!“

Не завиждаме ли тайно на простаците?

Не е точно така. Човек може да се чувства безпомощен, потиснат, обиден от някого, който го отвращава. Как някой може да е такъв? Съперничеството не влиза в сметките. Но когато простаците имат успех, може да изпитаме завист: „Така ли се става известен, като се държиш като простак? И аз можех да го направя. Но на него му е хрумнало, бил е по-бърз.“ Ако самият ти се чувстваш поне малко простак, можеш да оцениш тази техника като познавач. Но то е същото, както когато видиш някой простак на пътя – в крайна сметка презрението надделява.

Може ли да изпитаме признателност към простак, та макар и само затова, че ни показва, че сме по-добри от него?

Макар да се учим да се справяме с проблема, не мисля, че може да изпитваме благодарност към простаците, освен ако не признаят нашата ценност като човешки същества. Можем обаче да се поздравяваме, че ги разбираме по-добре, и да се справяме с тях, както се почувствах аз, след като завърших моята книга. Но това не значи, че изпитвам благодарност, защото те правят лоши неща, водени от лоши подбуди. без изобщо да се интересуват от мен. Пораждат твърде много потиснатост и притеснения. Понякога в края на деня ми се случва да си мисля, че съм постъпил добре и съм им отговорил правилно, но не съм доволен: бих предпочел изобщо да не съм ги срещал!

През 2016 г. вие посветихте книга на опасностите, които крие изборът на Доналд Тръмп. Според вас той ли е най-големият простак, не е ли малко по-умен?

Да, Доналд Тръмп е върховен простак, хиперпростак, ако щете. Под това разбирам, че е простак, който вдъхва едновременно респект и възхищение с начина, по който владее изкуството на простащината, въпреки съперничеството на равните му. Обикновено простаците трябва да се съревновават за мястото на „главен“ простак или „барон“ на простаците. но малцина могат да се мерят с Тръмп в правенето на простотия след простотия (Ким Чен-ун в Северна Корея е изключение, което трябва да се отбележи). Онези, които успяват, като Крис Кристи – губернатора на Ню Джърси, – накрая често стават по-покорни.

Някои знаменити философи били ли са простаци?

Това е забавно, но аз съм писал за Жан-Жак Русо, чиито размишления върху самолюбието са много важни за разбирането на злопаметността на простаците и за динамиката на разрушението, произтичащо от нея. Но самият Русо е изоставил многобройните си деца и научих. че почти е купил една девойка на 12 години, която настанил в къщичка, за да се облагодетелства сексуално от момичето… Независимо от гениалността си, в някои отношения той доста прилича на простак!

Има ли простаци, които да са ви поздравили за книгата, в която описвате самите тях?

Да, получих такива писма: „Благодаря за тази книга, моите деца ми я подариха и аз несъмнено съм простак.“ Всичките им забележки бяха учтиви. „Браво, добре направено…“ Но чак някой да ми е признал. че това ще промени живота му и че ще започне да се държи различно – далеч не. Колкото до простаците, които познавам. не знам дали са я чели: старая се да огранича до минимум взаимоотношенията ни!

Разговора записа Жан-Франсоа Мармион

Искате ли да блеснете по време на следващата ви изява или презентация?

Запишете се на курсът ни по публично говорене POWER сега!

Наука за хората – ПОДКАСТ

Мислите ли, че някой ваш  близък или приятел ще намери тази статия за полезна? Изпратете му я! 🙂

Последвайте страницата на “Наука за хората” във Facebook и LinkedIn!

За още полезни статии->

Ина

Ина Иванова е организационен психолог и съосновател на „Наука за хората“ – компания, която предоставя обучения и консултантски услуги в сферата на ефективото общуване, невербалната комуникация, изграждането на имидж. Работи с действащи политици, популярни личности, мениджъри и предприемачи.